НАСЛЕДСТВОТО НА МИХАИЛ МАДЖАРОВ

 

Преди да пристъпя към същността на задачата си е резонно да дам някои небезизвестни данни за личността и делото на Михаил Маджаров.Той е познат повече като публицист, дипломат, министър и партиен функционер, отколкото като литератор-мемоарист. Роден е на 31 януари 1854 г. в Копривщица, а умира след американските бомбардировки в София на 23 януари 1944. Учи в Копривщица, Пловдив, Цариград и “Робърт колеж”. В Пловдив полага изпит за Юридическа правоспособност (1889).

Като син на търговец, ръководител на Масърската компания за пласиране на абаджийска продукция в Южна Македония и Кайро и като внук на свещеник, Михаил Маджаров е носител и на буржоазното мислене на потеклото си (по негово признание), и на амбициите на своята класа в сферата на бизнеса и културата. Твърде млад той придружава баща си в търговските му дела като негов пръв помощник, като успоредно с учението си в „Робърт колеж” започва да публикува стихове – в „Шутош” и „Ден” (1874 – 1875). Дилемата накъде да поеме се разрешава с руско-турската война. Ако и да е дясната ръка на баща си и още като младеж да е посетил Яфа, Ерусалим, Кайро, Александрия, Триест, Виена и Букурещ (в годините на емиграция ще стигне до Киев), Маджаров решава да скъса с търговията и да се насочи към попрището на учителя, общественика, публициста и политика.

През 1877 – 1879 е главен учител в Пазарджик. От 1880 г. – вече в Пловдив – е един от водачите на Народната (Съединистка) партия в Източна Румелия, приятел и сътрудник на Вазов, Величков. Стефан Бобчев (за чиято сестра Мария се жени) и Иван Евстатиев Гешов.

Активно сътрудничи на вестник „Марица” и на органите на своята партия – „Съединение” и „Новини”. От 1884 година е редовен член на БКД и дописен член на Славянския институт в Прага.

По негов почин е създадено и Дружеството на българските публицисти, просъществувало до 1912 година. Михаил Маджаров е съосновател, сьредактор и съиздател на сп.”Юридически преглед” (1894) и „Българска сбирка” (1894), пръв главен редактор на меродавния народняшки орган „Мир” (1894-1912), на който е сътрудник до 1940 година, водейки рубриката ,0ттук-оттам” и пишейки уводните статии всяка седмица в продължение на близо пет десетилетия! Към края на живота си сътрудничи и на списанията „Българска мисъл”, „Демократически преглед” и „Златорог”.

Паралелно с журналистическата си практика расте и в партийно-държавната йерархия – един от лидерите на Народната партия, депутат в Областното събрание на Източна Румелия два мандата (1880-1884, 1884-1885), член на Постоянния комитет (т.е. на Държавния съвет) през 1880 година, подпредседател на Върховното съдилище (1881), главен финансов контрольор (1882-1884) и директор (министър) на финансите (1884-1885), член на временното революционно правителство на митрополит Климент (1886), осъществил преврата срещу княз Александър Батенберг, въпреки че така и не открих за какъв ресор е отговарял от Пловдив на 9 и 10 август 1886 г.,. министър на обществените сгради, съобщенията и благоустройството в правителството на Стоилов (17 септември 1894 – 18 януари 1899) – на него дължим избора на мястото на 11 юли 1895 – срещу парламента, където трябва да се изгради храм-паметника „Св. Александър Невски”, вътрешен министър в кабинета на Стоян Данев в страшните юнски дни 1 юни – 4 юли 1913 г., пълномощен министър в Лондон (1912 – 1914) – като такъв подписва мирния договор с Турция на 17 май 1913 и Петербург (1914 – 1915), откъдето е отзован скандално след негов рапорт до цар Фердинанд, в който се противопоставя на следваната официално политика, за което е даден и под съд.

След фаталния край на Първата световна война, отново е на линия (както след принудителната емиграция 1886 – 1888 и елиминиране от острастените борби през 1888-1894) – включен е в гарнитурата за съставяне на ширококоалиционен кабинет през април – май 1919 год., като кандидат-премиер, но остава само военен министър при Теодор Теодоров за пет месеца (8 май – 6 октомври) през 1919 г., когато се съгласява да предаде военно-морските съдове и отворите на пушките и оръдията на окупационните власти на ген. Кретиен и външен министър на първия коалиционен кабинет на Стамболийски (7 октомври 1919), от който е отстранен на 16 април 1920.

За депутат Маджаров е избиран многократно – в Източна Румелия – 1880-1885 и в съединеното Отечество – 1894-1911, 1919-1931 г. Два пъти е подпредседател – на V ВНС, в което гласува промените в Търновската конституция на 8 юли 1911 и на XV ОНС (1911-1912), което подготвя страната за Балканската война. Напуснал кабинета на Стамболийски Маджаров, подобно на своите събратя по съдба Т. Теодоров и Ст. Данев, намира пристан в Демократическия сговор, основан на 10 август 1923 година и остава депутат до 15 май 1931, след което е свидетел на поражението на Сговора и победата на Народния блок на изборите на 21 юни 1931 г.

В края на живота си е изолиран от голямата политика особено след налагането на царския безпартиен режим от 21 април 1935 г., но следи живо събитията в страната и света, оставайки си демократ по убеждение, англо и русо (т.е.сьвето) фил. Авторитетът му е бил безспорен за управниците ни. За това е викан на аудиенция при Борис на 21 октомври 1939 г. за беседа по външнополитическите ни приоритети, когато се и застъпва за „един истински неутралитет, честен, открит, без скрити цели, не неутралитет – параван”.

Във военните години съчувства на антихитлеристката коалиция и СССР, вярва в бъдещето на една нова България (ветеранът Стоян Данев също си предлага услугите на Муравиев с оглед връзките си в Русия на 6 септември 1944, заявявайки му: „Вие знаете моите връзки и моето влияние в Русия. Ако намерите за необходимо аз съм винаги на разположение”), но по ирония на съдбата загива под американските бомби, заедно с жена си, дъщеря си Василка, единствения си внук Петко Войников и снаха си Саша Пундева – Войникова. Според признанието на негови близки е чакал спасение от Червената армия.

Може би и затова новите комунистически управници му се отблагодаряват – Георги Караславов в очерка си „София под огън и желязо” (1945) и секретарят му Веселин Андреев (1937-1940), чиято е основната заслуга за издаването на пълния вариант на неговите „Спомени” през 1968 г.

Смятан дълго време за блестящ публицист-стилист, мемоарист и преводач („Война и мир” и „Ана Каренина”, 1889) днес около името на Маджаров не се шуми.

В последната книжка на сп. “Летописи” (1998) излезе фрагмента от прочутия му „Дневник”, воден от него от 1915 до 1944 г. под заглавие „Правителствената криза през април 1919 г.” и това като че ли бе предпоследния жест към паметта му, преди преиздаването на неговите мемоари през 2004 г. Ясно е, че е обидно малко, но е и достатъчно симптоматично за сегашното ни време на преоценка на ценностите, делата, а и греховете на водещите родни русофили…”

В дългогодишните си публицистични и парламентарни изяви Маджаров демонстрира трайни черти от характера си. Пласира добродетели и недостатъци, характерни за произхода и партийната си принадлежност. Той действително е българин от старо време, достолепен консерватор с ярка русофилска насоченост и пиетет към конституционно-парламентарните порядки. Естествено е да носи в себе си и налепите на народняшката си коруба. Затова идеализира управлението на Гаврил Кръстевич в Източна Румелия като връх на демокрацията, когато областта била първата българска република (?), по тази причина възхвалява правителството на Стоилов, възстановил дипломатическите отношения с Русия (2 февруари 1896) и дошло на власт след като „народът въстана против тиранията”. Затуй пише и прочувствена елегия за последните години (1898-1901) от живота на идола си Константин Стоилов, представяйки го едва ли не като мъченик на нашата политическа действителност, превърнал се в опозиция, подобно на Маджаров в умерен либерал, забравяйки за отговорността му при убийствата на Стамболов (3 – 6 юли 1895) и Алеко Константинов (11 май 1897), за налагането на „шуробаджаникизма”, за кървавите избори на 11 септември 1894 и 18 ноември 1896, а за 20-годишнината на Балканския съюз издава мемоари с помпозно и лъжливо заглавие, в които изобщо не става дума за „дипломатическата подготовка на нашите войни”, а за неговото лично участие в „голямата политика” през 1912- 1915 год. като убеден англо и русофил.

В парламентарните му изяви си остава на нивото на българската политическа класа – активен, динамичен, с винаги конкретно подготвени изисквания и предложения в рамките на установените законови норми. В сесията на областното събрание – 13 октомври – 13 декември 1880 г., например, той се изявява и като секретар, и като активен участник в дебатите. Заради това на 20 октомври прави критично изказване, че „ако идущата сесия правителството не изпрати поправен бюджет, тогава събранието е в право да възнегодува против това, “тъй като се съмнява, че „ще ся представи през тая сесия (поправения бюджет – б.м.) и за това скърби”.

Благодарение и на неговите усилия с ударно темпо местния парламент гласува законопроектите за печата (2 декември), народното образование (4 декември), владалата (9 декември) и „бюджетопроекта за финанциалната 1881-1882 година” (13 декември). Толкова съпричастен и всеотдаен е в парламентарната си дейност и след това. В V ВНС подкрепя промените в конституцията на 8 юли 1911 г., “което не му пречи на 1 юли с.г. в престараването си да наложи тридневно изключване от заседания на парламента (съгл. чл. 74 от правилника му за работа) на депутата Иван Георгов – „за обида на държавния глава”, тъй като народният избраник разкрива в изказване от трибуната, че през 1897 г. народняшкото правителство е увеличило кредита за медалите и ордените от 23 000 лева (1895) на 60 000 лева в угода на държавния глава „ за една институция, която развращава гражданите”, а след негодуванието в обществото правителството на Каравелов-Данев ги намалило през 1901 година наполовина – на 30000 лева…

Това са разбира се, гримасите на времето.

През 1915 година Маджаров ще изпее лебедовата си песен като царски дипломат в Русия и ще влезе в открит конфликт с Фердинанд, а през есента на 1939 година ще обвинява правителството на цар Борис III в нечестен неутралитет, недоволен, че монархът не може да му даде “едни солидни аргументи за следваната външнополитическа линия” и опасявайки се, че правителствените фактори, поддържайки Германия “ще си счупят главата тоя път, ако вървят така, но какво е виновен българският народ, за да страда заради тях?”

Веселин Андреев в есето „Копривщенинът” акцентира на антимонархическите изказвания на Маджаров през 1939 г., на спомените му за демократичната република Източна Румелия, търсейки родствена връзка с вуйчото Гаврил Хлътев – Георги Бенковски. Вероятно в съзнанието на стария политик се е извършвал болезнен катарзис, минаващ през върховите му журналистически достижения – от „Смъртта на Скобелева” (в-к „Марица” – 29 юни 1882), „Той е доволен” – за Дуранкулашките бунтове (в-к „Мир”, 7 март 1900, за което редакторът Иван Недев е осъден на 4 месеца затвор и глоба от 1500 лв. от Софийски окръжен съд с решение от 1 май с.г.) до антрефилето в рубриката „Оттук-оттам” на в-к “Мир”от 23 октомври 1939 г., в което изтъква обективната информация, идваща от Англия за жертвите и хода на Втората световна война и достигайки до перспективата България да влезе в съветската орбита за своето бъдещо развитие. Вече посочих, че в тая насока е разсъждавал Стоян Данев, което ме и навежда на мисълта, че зарибяването на русофилите с приказките за сталинския рай (вкл. чрез в-к „Работническо дело”, който Маджаров редовно е получавал и следял) поне у нас е вървяло без особени усилия в края на 30-те и през 40-те години на миналия век.

За мен е повече от ясно, че Маджаров започва да издава книгите си от 1925 година насетне с определена прагматична компенсаторна цел. За него мемоарите и документално-историческите му хроники са алиби, терапия срещу преживените грешки, защитно слово против опонентите и амбициозен опит да остане в съзнанието на поколенията ако не като политик, то поне като писател, без първоначално да има амбиция да бъде такъв. Налице е и неизбежната диференциация – дневникът, воден от 1915 до края на живота му е за собствена консумация и удовлетворение – въпреки, че за нас е най-интересен и важен, журналистическите му работи след 1879 г. така и не излизат в отделни томове (в противовес на един Димо Кьорчев, който издава само политико-публицистични творби, докато чисто литературните му излизат посмъртно), за поетичните си опити се сеща с умилителна насмешка, но основното си творчество – във високата гама на художествената словесност, публикува от 1925 година. Ако като мировъзрение и художествени възгледи той да е в групата на приятелите си съмишленици Вазов, К. Величков и Иван Гешов, не можем да не отбележим усилията му, освен да изтъкне собствения си принос, с част от съчиненията си да се утвърди и като безспорен и авторитетен историограф на своята формация и поколение, гонейки нивото на Захарий Стоянов, Влайков и Симеон Радев.

Маджаров има.самочувствието на реализирал се политик и дипломат, вярно и предано служил на партия и монарх, независимо от гафовете, пропуските и неадекватните действия. Той може и да е направил преценка на ролята на царския институт у нас, ако и официално тя е по-скоро приглушено-критична спрямо Фердинанд в – „Дипломатическа подготовка на нашите войни” (1932), главата „Последно предупреждение и последна песен”, но спрямо личната си роля в политическите борби смята, че винаги е заемал правилна позиция, че е защитавал народните и националните интереси, че е безгрешен. Оценява се като успешен финансист в екипа на Гаврил Кръстевич („Източна Румелия” 1925 год.), като важен участник в прехода към демокрация след падането от власт на Стамболов (“От самовластие към свобода и законност”, 1936 год.), като примерен последовател на големия Константин Стоилов (“Последните години от живота на Константин Стоилов”, 1927) и като меродавен фактор за съставяне на ширококоалиционен кабинет на националното единство (“Правителствената криза през април 1919″ (1919-1998), чийто провал на 22 април – 5 май нов стил) е едва ли не загуба за България…

Рядко Михаил Маджаров излиза от официозната рамка, трудно смъква фрака и цилиндъра, (а е бил и заместник-премиер на Теодор Теодоров), дипломатическата броня и изкусната целесъобразност, за да ни допусне до себе си.

Тогава наистина става по-непосредствен и земен, връща се в младостта си, разказвайки сладкодумие и образно за фамилията си, за родната Копривщица, за първото си пътуване до Цариград, Александрия, Кайро, Яфа и Ерусалим, за първите си сблъсъци с гръцкия религиозен фанатизъм на Тодоровден в църквата „Свети Никола” в Ерусалим, когато става и медиен герой в дописката във в-к „Македония”, бр. 23 от 1869 год., пресъздала сблъсъка с фанариотския поп, попречил на младия Михаил да запее на старобългарски апостола. (“На Божи гроб преди 60 години и днес”, 1929 г.). Тези негови спомени и пътни бележки носят атмосферата и настроението на образци като „Ранни години” (1955-1967) на Симеон Радев. „Капитан” (1940) на Яна Язова или „Блянове край Акропола” (1938) на Димитър Шишманов. В тях Маджаров е автентичен и искрен, защитаващ призванието си на поклонник-пилигрим и гражданин на света. Добавката за второто пътуване през 1926 с кораба „Цар Фердинанд” е по-суха и делова и носи белезите на фрагментарен дневник-бележник.

Любопитни са размислите му за ционисткия потенциал в Палестина, за силата на младата фашистка идея на Мусолини в Родосто, сдържаната му оценка за болшевишката инвазия и последователния му русофилизъм дори през 1926 год. Не е случаен фактът, че на Великден 26 април 1926 г. е отново в Ерусалим и от руския православен храм „Вознесение” продължава да пее дитирамби за панславизма и православната руска душевност. Освен това не пропуска да посочи, че е син на най-богатия копривщенец и че още 15-годишен става хаджия, което е нещо като лорд за нашите условия…

Заедно с „Източна Румелия” (1925 г.), „На Божи гроб преди 60 години и днес” е репетицията – прелюдия преди книгата на живота му „Спомени” (1912-1944 г). Тя е писана с най-голяма любов, с най-силна страст, с желание да остави следа в литературата (а му носи и най-големите премеждия с цензурата при печатането на първия том през 1942 г. все заради “руската връзка”). Плод на продължителната подготовка и преоценка на живота „Спомените” му са ценно и неподправено свидетелство за времето от 1854 до 1890 година, за възхода на родината и за бурните обрати в личното му обществено-политическо битие. Те са и хроника на епохата, и изповедно поднесен мемоар, и безхитростна автопсихохарактеристика, и свидетелство за налични белетристични умения в създателя си, мерещ ръст с колоси като Захарий Стоянов, Вазов, Симеон Радев в поредица от майсторски пресъздадени срещи и диспути с възлови фигури и личности в нашата история – от бащата на К. Стоилов – Стоил Захаралията до Георги Бенковски и неговата майка, от Вазов, Христо Данов и Любен Каравелов до Батенберг и Фердинанд, от Стамболов, П. Р. Славейков и Сава Муткуров до К. Стоилов, Иван Евстатиер Гешов, Иван Салабашев, Стоян Заимов, Ст. Бобчев, Гаврил Кръстевич, Драган Цанков и Константин Величков.

Безспорно това е трудът, с който Маджаров трябва да бъде запомнен като великолепен летописец и проникновен анализатор на течащото време, в което има възход и падение, любов, щастие (в семейството) и много страдание. Подобно на редица други мемоари и тези „Спомени” остават недовършени (Приключват на най-интересното място със сондажа на Петраки Аврадалиев за среща с Фердинанд в Пловдив малко преди падането на Стефан Стамболов от власт). За това трябва да се съжалява, въпреки че одисеята му (подобно на Вазов) след 1890 год. е документирана и проследена в другите му издадени историко-мемоарни съчинения. На дневен ред е излизането на прочутия му .Дневник”. За мен лично той е скритото съкровище, извор на нови сведения, оценки и емоции, документалният епос, в който Маджаров се е разкрил най-пълно и най-съкровено, свидетелството на привилегирования страдалец на едно бурно и разломно време на възход и погроми, в което можеше да се формира и устои твърдият характер на Михаил Маджаров.

Без съмнение не всичко в него е идеално и съвършено, с много неща от дипломатическата, журналистическата и мемоарната му дейност не сме съгласни, няма да приемем и днес, но това не означава, че трябва да го игнорираме или познаваме едностранчиво и непълно. Маджаров е хармонично-монолитен дух и ако искаме да разкрием тайната на един от водещите лидери у нас ще трябва да го познаваме комплексно – като вестникар, литератор, дипломат и политик. И все си мисля, че в тази насока предстои още много работа, че са нужни още усилия, ровене в архивите и публикуване на неизвестни и забравени страници в полза на страната и на националната ни памет.

Борислав Гърдев

 

Source Article from http://afera.bg/siujeti/57797.html