ПОСОЧЕНИЯТ. НАХАЛНИК И В КИТАЙ

 

Време е вече да се пази президентството от президента Плевнелиев.Защото той не спира да продуцира нелепости.Тия дни измрънкал нещо и за Закон за печата. Отговориха му вече подобаващо, макар и прекалено любезно. Малко преди това пък ни направи за смях дори в Китай – понеже и там вероятно са разбрали, че бърка държавно посещение с орташки бизнес.

Да не говорим, че научихме за визитата му най-напред от агенция Синхуа. Край нямат тия истории. Затова е излишно да изреждаме изсилванията на този човек, попълнили  вече една завидна колекция от скандални несъобразности, с която накичи набързо президентството. По-добре да се развеселим за малко с феномена на Посочването.

Този човек сякаш се е пръкнал в мига, когато Бойко го издърпа за ухото и го направи президент на Републиката.

В това е целият проблем – издърпва те на голямата сцена не Времето, понеже си го убедил по някакъв начин в уменията си, а ръката на Опекуна ти.

 

Роден си в мига  на Посочването

 

Подобни Посочвания е имало и досега в годините на Прехода, но не толкова фрапантни, никога досега те не са довеждали до толкова плачевен резултат. Поначало Посочването е един от големите грехове на Прехода. То далеч надхвърля обикновеното опекунстване, то е по-приемливо: в някакъв човечец има известни качества и Опекунът му се престрашава да го измъкне от анонимността му. Това е по-честно партньорство, доколкото може да се говори за партньорство в отношенията между чорбаджия и ратай.

 

Но директното Посочване е друго – то може да има далеч по-пакостни последици. Посоченият в нищо и по никакъв начин не се е доказал, затова да избереш и да посочиш Нищото, е истинско безразсъдство.

 

Това е и много опасно – никога не можеш да си сигурен какво ще се случи, какво ще измъдри Посоченият; а отгоре на всичко трябва да си и абсолютен наивник, за да вярваш в предаността му – ти практически нямаш никаква представа за него, не знаеш с каква бързина може да избуи користта или лудостта му и пр. Да не говорим, че поначало нашите политици изобщо не са наясно, че истинската преданост е плод не само на сърцето, но и на ума.

 

За ритуала на посочването ни подсети самият Плевнелиев, понеже се събра с останалите президенти на Прехода – колкото да стане ясно, че е Посоченият в това каре. Желев също бе посочен – но от Времето, и това вечно ще бъде неговото предимство. На Промяната през 1989 година й трябваше тъкмо такъв човек: не някакъв мухльо, който набързо, за една нощ, се е предрешил като антикомунист, а истинска личност – а добре е известно, че Желев години преди това бе разтръсквал чувала  с Лениновите вехтории.

 

Минал бе през своята Голгота – но никога не бе парадирал с нея.

Петър Стоянов не си струва особено да бъде коментиран: антикомунист в тоталитарните години – но е пазил тази тайна дори от самия себе си; с абсолютно постна биография, автор на някаква книжка за социалистическите брачни отношения, която той така и не посмя да издаде в по-късните години, би било много любопитно да й се насладим. Радой го тикаше в началото напред, а той бе в състояние да хареса нещичко у всеки. С една дума – скромна кройка,  обаче с голяма уста

 

Преходът от Желев към Стоянов ясно трябваше да подскаже каква ще бъде новата мода: истинският антикомунизъм оставаше за наивниците, а новите ценности – атлантически и пр. – изтикваха напред несъстояли се преди Промяната комунисти, а те бяха, а и досега са най-опасната порода сред псевдодемократичната паплач.

 

Слагачи като онова недоразумение Агов съчиняваха за нуждите на комунистическото издателство „Партиздат“ книжки срещу американския империализъм, а сетне се деряха срещу комунизма; доста деца на активни борци против капитализма и фашизма станаха американски довереници и досега са на тази хранилка – фамозни лъжци, и при това порядъчно алчни, от устите им винаги стърчат по две лъжици едновременно.

 

Представям си ги как се хилят на наивността на истинските антикомунисти – и то заедно с бащите си, ако онези все още са оцелели. Едните лъскаха рубинената звезда на Кремъл дори когато спяха – а синовете им са най-големите американски лакеи. Как от това да не произлезе една напълно объркана и направо оскотяла държава, каквато обитаваме в момента.

 

Стоянов също бе посочен, и то от много сериозен Настойник – Костов. Никога нямаше да стане президент, ако онзи не се беше съгласил. Защо го беше харесал, е повече от очевидно.

 

Следващият от карето – Първанов – се самопосочи. Той изигра по един виртуозен начин играта си: превзе партията си, макар и с цената на един исторически компромис (януари 1997-а), който и досега върви с фльонгата, че е забележително постижение, понеже спасило „гражданския мир“ (вятър, разбира се). Сетне укроти социалистите и след това лесно се пребори за президентския пост; втория път му беше още по-лесно.

 

Два последователни мандата няма да има повече никой. Първанов успя да завърти главите не само на съпартийците си, които иначе са системни автоканибали, ами и на публиката като цяло. Каквото и да дрънкат тъпанарите, той направи забележителна кариера, макар и с провлачени движения, и пр.


И сега стигаме до Посочения – а всъщност опираме до зида, с който е зазидана днешната българска политика, стигаме до една сляпа улица, която не отваря никакъв хоризонт.

 

Направо не е за вярване какво търси той в президентското каре – освен да записва резултатите, ако другите са играли белот на три ръце. Не бива да има никакво съмнение, че Бойко е бил напълно наясно с липсата на каквито и да е било политически качества в Посочения; той обаче, изглежда, е смятал, че онзи ще схване задачата си, без много да му се обяснява. А тя е ясна: анонимност, мълчание  и послушание. Всяка, дори най-дребната стъпчица встрани от смотаните ритуали на президентството те прави уязвим – публиката веднага ще прогледне какво представляваш. Бойко е разчитал, че Посоченият, ако не друго, ще схване, какво му е позволено, а то е очевидно – нищо, разбира се.

 

Като знаем характера на Бойко, можем да сме сигурни, че той не би искал да му каже направо на онзи как трябва да потвърждава единствено образа си на случаен човек – кротък и непретенциозен, на една шушумига, нищо повече. Не му е казал – и сега.

 

Посоченият се държи като назобан с некачествени амфетамини, подхвърлени му от някакви тарикати като Прокопиев.

 

Спомнете си поне едно нещо от стореното или изреченото от него, което да не е предизвиквало неудобство – няма да се сетите. Ето и сега – пак това се случи с фамозното посещение в Китай. Нова страница от Книгата на Конфузиите.

 

Защото няма толкова скандален случай досега в практиката на президентството: три авторитетни работодателски организации да протестират срещу користния и безпардонен начин, по който е събрана бизнес делегацията, съпровождаща Посочения. Сега вече дори официалните държавни посещения издават киселия дъх на някакви бизнес сметки – защото нахалството на Посочения наистина е уникално: и не може да се определи иначе, след като бизнес делегацията е съставена от неговия личен опекун, Великия Длъжник Прокопиев.

 

Но и това нахалство е само външната, видима страна, отвъд него има и още нещо. И то е, че Посоченият вероятно е зависим не толкова от онзи, който го е измъкнал от нищото (Бойко), колкото от своя истински Опекун, от своя Оракул – Прокопиев. 

 

И нещо повече. Възможно ли е изобщо да си представим, че държавен глава толкова хладнокръвно ще приеме коментарите за аферите и практическия провал на Опекуна си – а отгоре на всичко ще продължава да го тика в очите на публиката по всякакъв повод. И дори да го хвали по телевизията. Сега остава да му даде и два ордена „Стара планина“ наведнъж.

 

Подобна пристрастеност вече изглежда налудна – добре че нямаме армия, иначе Посоченият като нищо щеше да я хвърли в някаква война, измислена от скопците край него.

За жалост тепърва ще ни очакват срещи и с други Посочени – все в същата онази сляпа уличка.

 

Кеворк Кеворкян

В. Преса

 

Други публикации на автора можете да намерите в сайтовете pressa.bg и www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“. 

 

 

Source Article from http://afera.bg/pozitsia/55956.html