С „Железния светилник” Димитър Талев се завръща победоносно в националната ни литература

 

Класикът  Димитър Талев освен талантлив писател е бил и пряко ангажиран с политическите борби в България.Той работи активно във вестник „Македония” от 1928  до 1934г., на който е и редактор, а това е официалният орган на ВМРО на Ванчо Михайлов.В него  защитава стръвно политиката на своя вожд, приемайки безропотно както ликвидирането на опасния противник Александър Протогеров на 7 юли 1928 г., така и непримиримостта му към сръбската окупаторска власт в Македония.

Следи тежкото положение на поробените си събратя и отреагира със силна и аргументирана публицистика („Нужна е бърза помощ”, 1929, „Мрачна перспектива”, 1929), анализира разцеплението в Организацията между федералисти и автономисти („Отцепничеството в народните освободителни борби”,1929), осмисля родния национализъм (”Българският национализъм”, 1930).

През тези години на страниците на „Македония” печата и откъси от първата си трилогия, посветена на борбите в родния си край  - „Усилни години”, 1928 – 1930 г., публикувани като отделни фрагменти и разкази.

Правителството на Кимон Георгиев закрива ВМРО  на 14 юни 1934 и вестник „Македония” престава да излиза.

Талев получава подкрепа за реализация от друг известен македонски публицист и вестникарски магнат Данаил Крапчев.

Започва да сътрудничи на неговия вестник „Зора”, на който от 1938 до 1944 г. е редактор.

Това е „Мерцедесът” на българската периодика.

Най – популярният и най – умело списвният български всекидневник.

Първоначално Димитър Талев се изявява на културната му страница с разкази  („Евелин”, 1942, „Пожар”, 1943) и пътеписи (”По Добрудха”, 1943), но  пише редовно и настървено и уводни статии, формира като идеолог общественото мнение.

Той еволюиара във възгледите си и вместо да защитава свободна и независима Македония, за каквато пледира до преврата на 19 май 1934 г. вече запява друга песен – за свободна Македония в границите на царство България.

Талев приема т.н.ни обединение от 19 април 1941 г. като дългоочакван щастлив завършек на македонските борби.

Вярва, че родния му край завинаги остава в пределите на българската държава и затова трябва постоянно и неотстъпно да се благодари на германското оръжие, на Вермахта и на великия фюрер.

Националистът Талев залита в опасна посока.

Искреният патриот става глашатай на човеконенавистна и опасна политическа доктрина – както в Европа, така и у нас.

А когато държи в ръцете си първата страница на „Зоира” положението става още по – сериозно.

Защото той диктува официозната политика на деня, формира мнение, защитава позиция, която от днешна гледна точка е най – малкото укорима.

Та той е бил с влиянието на Стефан Продев в „Дума” и на Енчо Мутафов в „Демокрация” в зората на прехода у нас!

Това, че пише с възторг за Райха в пътеписа „Германия”(1941) е най – малкото му прегрешение.

Но той скърби и за без време отишлия си цар Борис („Той ни води смело”,1943, „Народ и цар”, 1943), бичува индеферентната родна интелигенция, която не се вълнува от изхода на Втората световна война („ В тия времена”, 1943, „Към пълно изцеление”, 1943), отново развява знамето на българския национализъм („Към пълно изцеление”, 1943), бичува бивша кралска Югославия („Омраза и…любов”, 1941), воюва непрекъснато с противниците на Райха – болшевишкият СССР и плутократите от Англия и САЩ („Кое вярваме и кое не вярваме”, 1943, „Вярата е щит”, 1943), стигайки дотам да пее дитирамби за Хитлер и неговите очи във „Водачите напред!”,1943

През 1944 г.обаче настъпва отрезвяване и в неговото фанатично съзнание.

Талев разбира, че Германия няма да спечели войната, а това означава, че и блянът за велика и обединена България скоро ще рухне и че Македония ще бъде загубена за родната кауза.

Тогава се сеща за заръката на приятеля си Мануш Стефанов във Виена – „Ти трябва да напишеш нещо за Македония!”

И  решава – настъпил е моментът за неговото Петокнижие, с което поне в литературата Македония и България ще бъдат заедно, а той ще се докаже като Летописеца на македонското възраждане и на борбите й за свобода и възход.

По изпитания метод – като отделни разкази -  Талев започва да печата в „Зора” от бр.7398 до бр.7540 знаменитата си сага „Железният светилник”.

Но идва 9 септември 1944 г. и животът му се обръща на 180 градуса.

Като великобългарски шовинист и проводник на прогерманската политика у нас  е вкаран в Централния софийски затвор и изключен от СБП.

След това минава през ада на лагерите в „Бобов дол” , „Богданов дол”и „Куциян”, преживява  изселването си в Луковит.

Животът му виси на косъм.

Той е опасен противник на властта и е цяло чудо, че не е ликвидиран още през октомври 1944 година!

През тези жестоки, мрачни и кървави години – до 1948 г. той пише и довършва „Железният светилник”.

Знаел е добре, че това е неговата индулгенция, с която ще откупи свободата си и ще спечели благоволението на новите комунистически властици.

Успява да предаде копия от ръкописа на романа на  Камен Зидаров и Георги Караславов, разчитайки на тяхната помощ и ходатайство!

Ще трябва да минат още 4 мъчителни години преди да му се върне софийското жителство през февруари 1952 и да бъде официално реабелитиран.

Но в тези безперспективни  времена Талев упорито търси брод към литературата, неистово иска да напомни за себе си, да публикува, да бъде четен.

Измисля хитър ход за постепенното си завръщане , заобикаляйки новите издания, станали вече официози като „Литературен франт”, но успявайки да отпечата свои разкази в престижни списания като „Балкански преглед” на Константин Петканов   („Лазарина”, 1948) и особено  в другия официоз – звенарският всекидневник „Изгрев”, в който през 1948 – 1949 г.публикува „Ще дойдеш ли?”, „Константин философът”, „Той и тя”и „Баланс”.

Настъпва разривът между Тито и Сталин след 28 юни 1948 г.

Българските управници трескаво се нуждаят от рупор срещу македонската пропаганда, която е особено опасна, тъй като се възприема като „приятелски огън”.

Задейства се процедурата по реабилитацията на Талев.

За него ходатайства видният партиен лидер Владимир Поптомов!

Разбира се, Талев трябва да съдейства на новата власт и на 28 януари 1951 г. във вестник „Пиринско дело” излиза известната статия ”Македонският писател Димитър Талев разобличава Иван – Михайловата банда и Колишевци”, в която върху основата , подадена от сътрудниците на ДС е добавен почеркът на класика, особено в суровата критика на кръволока Тито и на неговите съратници Ранкович и Вукманович – Темпо.

По това време Караславов вече е написал първата част на „Обикновени хора”.

Тя не получава Димитровска награда, победена от „Тютюн”.

Време е да се извади от чекмеджето „Железният светилник” и да бъде публикуван през 1952 г.

След това Марко Марчевски ще  поръча историческата повест „Кипровец въстана”, 1953, чрез която Димитър Талев окончателно се връща в литературата ни, възкресявайки модела на Вазовия опълченски патриотизъм.

Ще му бъде поръчан – и то от най – високото място – да създаде нов епичен роман за половинвековния юбилей на Илинденско – преображенското въстание.

Талев ще се отчете през 1953 с епопеята „Илинден”, чак след това ще се захване за „Преспанските камбани”(1954) и за детския роман „Илинденци”(1955), като не забравя в опуса си от 27 август 1954 г. „Със свободна мисъл и свободно сърце”, публикуван в „Литературен фронт” да отбележи, че „новият живот ме научи на социалистически патриотизъм”…

Димитър Талев се интегрира пълноценно в официалната ни литература –ще напише още трилогията „Самуил”, завършена през 1960 г., романа „Хилендарският монах”(1962), ще издаде „Гласовете ви чувам”(1966) и ще захване петия роман за Милостивия и четворицата му синове, който няма да успее да сътвори, поради смъртта си на 20 октомври 1966 г .

Но ще стане лауреат на Димитровска награда през 1959 година, народен представител, народен деятел на културата, ще бъде признат за класик на българската литература, за последния ни писател – възрожденец, за певеца на Македония.

А романът му „Железният светилник” ще се изучава в българските училища и университети.

Борислав Гърдев

 

 

Source Article from http://afera.bg/siujeti/55946.html